Какво е чипът — и какво не е
Чипът е стъклена капсула с големината на оризово зърно под кожата между плешките. Вътре има пасивен радиоидентификатор с петнайсетцифрен номер и нищо повече: никаква батерия, никакъв приемник за сателити, никаква SIM карта. Сам по себе си не излъчва — обажда се едва когато до него на няколко сантиметра се доближи четец, който за миг го захранва с полето си и прочита номера.
От това следват три неща, които трябва да се кажат на глас:
- Чипът не знае къде е кучето. Не знае дори къде е самият той. Нищо в него не измерва местоположение.
- Чипът не може да се „включи“ от телефона. Няма никаква връзка с телефона — нито Bluetooth, нито нещо друго.
- Чипът носи само номер. Твоето име и телефон не са в него. Те са в регистъра, до който води номерът — а регистърът е отделна глава по-долу.
Значи чипът не е GPS тракер. Той е идентификационен номер на кучето, който не може да се изгуби или свали. За това е отличен — и точно затова е задължителен.
Кой може да го прочете — и защо има значение къде ще се озове кучето
Четец има ветеринарят, приютът и ветеринарното заведение, с което работи общината. Няма го човекът, който срещне кучето ти в гората, нито съседът, в чийто двор е дотичало. За да проработи чипът, трябва да се случи следното, в този ред: някой да хване кучето, да го закара някъде, там някой да доближи четец и да потърси номера в регистъра, в който има актуален контакт с теб.
Четири стъпки, четири места, където нещо може да засече. Чипът работи едва при ветеринаря — а голяма част от изгубените кучета се намират, преди да стигнат до него: с търсене наоколо, чрез съседите и местните групи. В този момент чипът изобщо не помага, защото няма кой да го прочете.
Номерът води до регистър — и регистърът във всяка страна е различен
Номерът от чипа е ключът. Ключалката е регистърът: база данни, в която към твоя номер е записано кой си и как да се свържат с теб. Регистърът не се води от производителя на чипа, нито от „Европа“ — във всяка страна го води някой друг, по собствени правила. Кой вписва в него, кой има достъп до него и какво ще види човекът, който намери кучето, затова е различно навсякъде. И точно това е важното.
В България: базата данни на БАБХ (ВетИС) и регистрацията в общината
- Чип и паспорт от шестседмична възраст. Стопанинът води кученцето при регистриран ветеринарен лекар, който поставя чипа, издава паспорта и вписва кучето в националната електронна база данни на Българската агенция по безопасност на храните — системата ВетИС. Там са и твоите име, адрес и телефон. Чипът, паспортът и вписването се плащат от стопанина.
- Кучето регистрираш и в общината по постоянния си адрес — заради годишната такса за куче. От таксата са освободени, наред с други, стопаните на кастрирани кучета, а за куче с чип такса не се плаща и през първата година след регистрацията.
- Промяна на адреса или на собственика съобщаваш до 7 дни на областната дирекция по безопасност на храните. Телефонът стига до ВетИС чрез ветеринаря — при него провери и поправи и контакта.
- Публична справка по номера на чипа няма. Публичните регистри на БАБХ съдържат ферми, приюти и развъдници, не кучета, а общинските регистри на кучетата са без номер на чип и без контакт. Номера на чипа и твоя контакт виждат ветеринарите с достъп до ВетИС. Когато хванат куче с чип, ветеринарното заведение или приютът трябва да уведоми стопанина — а седем дни след уведомяването кучето продължава нататък: при нов стопанин или обратно там, където е било хванато.
- Паспортът е с теб. Законът изисква да го носиш на разходка, а кучето да е на каишка.
Защо регистърът толкова често не води доникъде
Чипът може да е наред, номерът да се прочете — и да води до телефон, който от две години никой не вдига. Причините са все едни и същи: сменен номер, преместване, куче, записано на развъдчика или на предишния стопанин. В България към тях се добавят още две: регистрите са два — ВетИС и общината — и сроковете са кратки. Промяната се съобщава до седем дни, а след уведомяването приютът чака седем дни. Чипът е постоянен. Записът към него — не.
Затова три неща, които да направиш днес, а не в деня, в който кучето изчезне:
- Провери дали записът съществува. Публична справка по чипа няма, затова питай ветеринаря си: той вижда във ВетИС дали кучето е вписано. Ако не е, това няма да се оправи само.
- Провери на чие име и с какъв телефон е записано кучето. Ако нещо се е променило, ветеринарят ще го поправи, а промяната на адреса или собственика съобщи до седем дни на областната дирекция по безопасност на храните.
- Носи номера на чипа със себе си. В телефона, като снимка на паспорта. Всеки приют пита първо за него.
Чипът казва кое е кучето. А кой казва къде е?
Когато кучето изчезне, ти трябват две различни неща — и всяко върви в обратна посока.
- От теб към кучето: да знаеш къде е в момента, за да тръгнеш след него. Чипът не може това, защото не излъчва нищо. Това е работа за GPS тракер — устройство, което определя местоположението си по сателитите и ти го изпраща през мобилната мрежа.
- От човека, който го намери, към теб: за да може човекът, който в момента държи кучето за нашийника, да се свърже с теб. Чипът може това — но едва чрез четеца и регистъра, тоест едва при ветеринаря или в приюта. Дотогава всичко зависи от това, което кучето има видимо на нашийника.
| Чип | Медальон на нашийника | GPS нашийник | |
|---|---|---|---|
| Кой го прочита | четец при ветеринаря или в приюта | всеки, който държи кучето | ти, на телефона |
| Какво казва | номер, който води до регистъра | как да се свържат с теб | къде е кучето в момента |
| Кога помага | когато някой хване кучето и го закара някъде | когато някой хване кучето | веднага щом изчезне |
| Може ли да се изгуби | не | да, с нашийника | да, с нашийника |
| Задължителен по закон | да | не | не |
Какво прави медальонът на нашийника
Най-старият отговор за втората посока е медальон с телефонния ти номер. Работи, струва няколко евро и го препоръчваме на всички — с две уловки: номерът го вижда всеки, който погали кучето, а когато се смени, трябва да гравираш нов.
Кодът за намерилия на корпуса на нашийника Tifik прави същото, само крачка по-нататък. Той е част от корпуса. Човекът, който намери кучето, го снима с какъвто и да е телефон — без приложение, без регистрация — и се отваря страница с името на кучето и твоето съобщение. С един бутон ти дава знак: получаваш известие, а ако той разреши местоположението на телефона си, и него. Свързвате се чрез нас, без твоят номер да стои на нашийника или на страницата — той се показва само ако го включиш в приложението.
Разликата спрямо гравирания номер е, че страницата зад кода може да се промени — нов телефон, ваканция при родителите, кучето дадено на някой друг — без нов медальон. И може да се приглуши: когато кучето е вкъщи, показва минимума; когато го отбележиш като изгубено, показва всичко.
Медальонът е допълнение, не заместител. Чипът е задължителен, постоянен и не може да се свали; нашийникът може да се изгуби и с кода, и с медальона, и с GPS-а. Затова: чип и актуален запис в регистъра, видим контакт на нашийника — а когато искаш да знаеш и къде е кучето, GPS тракер. Три неща, три различни задачи. Никое не върши работата на другото.
Как изглежда това с Tifik
Нашийникът решава и двете посоки наведнъж. От теб към кучето: определя местоположението си сам по сателитите и го изпраща през собствена SIM карта — навън на всеки пет минути, а когато търсиш кучето, превключваш на проследяване на живо с местоположение на всеки пет до десет секунди. От телефона включваш светлината и звука му, дори когато кучето е вкъщи и нашийникът пести батерията.
От човека, който го намери, към теб: кодът на корпуса отваря страница с името на кучето и бутон „Намерих го“ — без четец, без приложение. Ти получаваш съобщение и се свързвате чрез нас, без телефонът ти да става публичен.
Нашийникът не замества чипа. Чипът казва кое е кучето и е задължителен. Нашийникът казва къде е — и с кого да се свърже човекът, който го намери преди теб.